Миналият месец

Събудих се. Отворих очи. Не познах нищо около себе си. Очаквах червена пустиня, но видях олющена стена. След минута се досетих, че живея тук. Целия етаж беше мой. Не защото бях богат, просто имаше много сгради и малко хора. Живеех сам със себе си. Но никога когато се събуждах не очаквах да видя дома си. Очаквах червена пустош. Винаги червена пустош. И винаги виждах олющена стена. Защо червена пустош ?
Станах и се видях в огледалото. Не се познах. Никога не се познавах. Избръснах се като по навик. Наскоро придобит навик. Присвоен от някой друг навик. Излязох, навън имаше тълпа от хора. Рядко виждах толкова много на едно място. Бяха поне осем човека.
Слабо познато момиче излезе от тълпата.
-Родни!- Каза то. На лицето му беше разлята намусена гримаса.
-Да скъпа?- Отвърнах аз инстинктивно.
-Трябва да говоря с теб.
Червена пустош. От векове, винаги когато се събуждам виждам червена пустош. Безкрайна по-стара от времето червена пустош. Моят любим затвор. Но нещо идва. Лети насам. Нещо което не принадлежи на червената ми пустош.
Отделихме се настрани. Тя ме хвана за ръка. Останахме сами и тогава, тя проговори.
-Родни от около месец се държиш много странно. Сигурен ли си, че всичко е наред ?
МЕСЕЦ!? Думата отекна в главата ми. Месец? Защо има толкова голямо значение.
-Всичко е наред скъпа.
Тя погледна натъжено надоло, след това леко вдигна главата си и каза.
-Мисля, че трябва да се разделим Родни. Вече сякаш не те познавам.
Не ме интересуваше особено. Аз сякаш никога не съм я познавал. Но какво значеше месец? Отекваше в главата ми. Имам глава? За пръв път го забелязвам.
Червена пустош. От векове. От хилядолетия. Но нещо идва, нещо което не принадлежи на червената ми пустош. То кацна върху затвора ми. От него излезаха хора. Същите като мен. Толкова различни от мен. Тогава ги видях за пръв път.
-Щом се налага скъпа.- Отвърнах аз със зле прикрита незаинтересованост. Това я шокира. Тя кимна и си тръгна. Месец!?!?
Нещо в мен ми шепнеше, че не ми остава много. Друго казваше, че имам вечността. Какво значи месец ?
Червена пустош. Безкрайна червена пустиня. Чужди организми кацнаха. Такива, които не принадлежат тук. Слезаха от машината си. Разходиха се. Аз се разхождах с тях. Аз бях един от тях. Същия като тях. Нямам нищо общо с тях. Качихме се в кораба. Качих се с тях. Нарекоха ме "Джош" . Полетяхме с машината ни. Машината им. Тя не ми принадлежи. Стигнахме до синьо-зелена планета. Родната им планета!? И моята също. Приземихме се.
Тогава имаше много хора. Толкова много хора. На тълпи, цели океани от хора. Сега са малко. Недостатъчно.
Имам чувството, че съм живял милиярди години и същевременно не повече от месец. Месец!? Оставаше ми още малко. Съвсем малко. Оставаше ми вечността.
-Родни! Мистър Фелх те вика.- Плешив мъж ми го изкрещя от далечината. Тръгнах инстинктивно.
-Тръгвам.- Качих се в сградата на мистър Фелх. Той беше назначен да се справи със странната зараза, която бе плъзнала и сякаш напоследък бе преместила епицентъра си в нашия град.
Влезах в подредения му кабинет. Той бе един от дейците на нашето време. И мой пряк началник.
-Родни.-Поздрави ме тихо той.
-Да сър.
-Приятелите ти твърдят, че от месец не си на себе си. Също като Джон, точно преди да...
-Какво се случи на Джон сър?
-Знаеш много добре какво му се случи Родни...-Господин Фелх ме гледаше с изненада и шок.
-Нямам представа господине...
-Сърцето му просто спря. А беше в блестящо здраве... но не и психическо предполагам, той започна да се държи както се държиш ти сега Родни. Ти беше до него когато това се случи. Нима не помниш?- Очите на господин Фелх се присвиха. Сякаш най-сетне разбираше тайнствената болест.
Месец!?!? Тази дума отново заби в главата ми. Не съм свикнал да имам глава.
Кораба кацна на планетата им. На планетата ни. Слезах. Хората ме посрещаха с овации, сякаш бях герой. Не ги познавах. Беше минал месец откакто съм човек. Човешкото тяло не можеше да оцелее с мен повече от месец. Сърцето ми спря. Аз умрях. А после се събудих като друг човек. Вчера се посрещах с овации. Посрещах с овации баща си. Но той умря. Сърцето му спря...
Господин Фелх осъзнаваше, че е в опасност, но не предприе нищо. Просто стоеше на стола и чакаше да дойде редът му. Най-накрая разбра проблемът истински. Заразата сякаш мислеше.
Започнах да кашлям усилено. Усещах смъртта. Бях умирал стотици хиляди пъти и нито веднъж не беше завинаги. Искам този път да не се събудя в чуждо тяло. Моля се да умра. За постоянно. Моля се.
Сърцето ми спря. Умрях.
*************************************************************************************************************************************************************
Събудих се. Отворих очи. Не познах нищо около себе си. Очаквах червена пустош, но видях труп на стол и добре подреден кабинет. След минута се досетих, че живея тук...