Покана от Фелдмаршал Джони

Тук всички са луди. Цял камион пирони няма да стигне, за да закове хлопащите дъски на всичките. Аз съм единствения нормален. Не знам какво ги е накарало да ме сложат тук, но трябва да е станала някаква грешка, защото мястото ми не е сред тие хаховци.

Ето я Лейла, търка със спирт масичката си. В цялата вселена няма по-дезинфектирано място от масичката на тази ненормалница, но тя продължава да я чисти всеки ден без да спира. Защо някой не й обясни, че дори и да хвърли тая маса в белина няма да стане по-чиста?

Лейла има мания за чистота. Носи си дезинфектант навсякъде и прекарва по-голямата част от времето си чистейки. Не дава на никой да влиза в стаята й за да не внесе микроби. Абсолютно куку. Според мен няма никакъв смисъл да прекарваш живота си в страх от някакви си невидими гадини. Даже е по-зле – имунната ти система не се развива и накрая умираш от първия глупав микроб, оказал се в зелето ти. Но не, Лейла всеки ден дезинфекцира масичката си, пие само преварена вода и покрива леглото си с целофан.

До нея мина Наполеон. Наполеон е великия – поне ако повярваш на думите му. Бил е къде ли не и е правил какво ли не – пилот, ски инструктор, охранител на Английската кралица. Тъжното е, че си вярва. И живее в сянката на славното си минало, което не съществува. Наполеон е средно луд – само разказва на всички разни небивалици – плувал в един басейн с Бил Гейтс, бягал от лавина в Пирин, случайно прекосил гръцката граница със селскостопанския си самолет и трябвало да бяга от военните самолети... А какво прави сега? Седи тук, в тази проклета дупка, която наричат с префърцунено име само за да успокоят съвестта на обществото, и се хвърля плюнки в лицето на всеки, готов да слуша глупостите му.

Влезе Лусида, пак по сутиен. До нея веднага се залепи Чочко, ронейки сладкодумия по пода както свинете ронят бълхи. Санитарят (защото би било нечовешко да наричаме пазещите ни Надзиратели. Все пак ние не сме престъпници, а болни) отиде при нея и я накара да си сложи горнището. Сигурен съм, че е използвал някакви много добродушни и прости думи – санитарите рядко правят разлика между лудите и идиотите. Мислят, че ако не ни говорят като на 5 годишни деца ще издивеем и ще започнем да се замеряме с фекалии.

Лусида е класически случай на дете, което не е получавало достатъчно внимание като малко. Нуждае се да е център на всяко събитие и е готова на всякакви ненормалщини за да го постигне. Чух, че я вкарали тук, защото не могла да приеме, че не са й дали главната роля в някаква си колежанска пиеса – и подпалила театъра. А тук винаги се съблича, защото всички са готови да загледат голо момиче, пък и тялото й никак не е за изхвърляне. Лусида ми е приятна – обичам жените, които споделят прелестите си със света от чиста благородност.

Чочко, от друга страна, е точно обратното. Чочко е от онези индивиди, които са малтретирани от средата си до толкова, че изливат тази несправедливост върху всички по-слаби от тях. Повечето стават мениджъри на ресторанти за бързо хранене, защото точно такова място им подхожда най-много – някъде където имат неограничена власт и никаква отговорност. И подчинените им рядко имат възможност да им се възпротивят. Чочко влязъл в тази забравена от бога дупка, защото един ден представата, която имал за себе си се сблъскала с реалността и той изкукал. Изведнъж се оказало, че хич не е страхотен и велик, а е просто поредния комплексиран плешивеещ загубеняк. Явно впечатлението от откритието е било доста ярко, защото го намерили във ваната, целия в кръв, да пише по стените „Аз съм велик, аз съм страхотен”. Слава богу кръвта била от носа му, а не от някое жалко създание, продаващо плътта си за хляб.

Дрейк, ах Дрейк. Той е тук, защото от училище се е научил, че за да си популярен и интересен трябва да се предадеш на забранените депресанти, стимуланти и други подобни –анти. И, естествено, след няколко години живот в Рая мозъкът му заприличал на прегорен омлет. Лично аз смятам, че операционната му система е дала заето и е забила в онзи момент, когато е бил много напушен и много гладен, защото постоянно търси марципанови кексчета. Това е единствената му цел в живота и я преследва до край. Лекарите го обичат, защото е лесно манипулируем – прави всичко за марципановите гадинки.

Лустра се облече и дойде при мен. Иска да си говорим. Всеки следобед иска да си говорим, но кажа ли нещо започва да ми задава неприлични въпроси – възбужда ли ме онази, харесва ли ми тази. После се смее. Ако не й отвлечеш вниманието, тя влиза в някакъв вид порочен кръг на смеха, от който никога няма да се измъкне. Смее се на това, че се смее, на това как се смее, на това колко е глупаво да си се смее... И не спира.

А защо съм тук? Не съм луд, даже докторите го признават. Тук съм, защото останалия свят не може да ме възприеме. Прекалено съм нормален за тях. Такъв еталон на нормалността попринцип не би трябвало да съществува във вселената, защото е единствен по рода си. Всичко в мен е средностатистическо – интелекта, външността, сексуалното представяне, до скоро и работата ми. Бях обречен на живот на нормалност – Господи, колко отегчителен живот щеше да бъде. Щях да се оженя за нормално момиче; щях да продължа да работя зад бюро цял живот, чакайки с нетърпение обедната почивка и дразнейки се, когато няма кафе; щях да си направя деца и щях да ги възпитам да бъдат нормални; щях да започна да пия ракия вечер, но нямаше да прекалявам; щях да се карам с жена ми за дреболии; щях да се пенсионирам с чувството, че съм изхабил 40 години от живота си за нещо абсолютно ненужно; щях да си замина на село, както си мечтая от малък, да гледам собствени домати и да пия ароматна ракия; след седмица щях да се върна в големия град, разочарован от собствената си слаба воля; щях да умра пред телевизора, лапнал лъжица с боб, без дори да съм успял да си отрежа от наденицата – единственото нещо, което всъщност ми харесва в боба...

Затвориха ме, защото не възприех модела, който обществото ми наложи. Защото отидох и наплюх шефа си, който също като Чочко смяташе, че може да се гаври с достойнството на хората, чиито заплати индиректно раздаваше. Затвориха ме, защото казах на приятелката си, че ми е по-интересно да се блъскам в стената, от колкото да говоря с нея. Защото изхвърлих телевизора през прозореца. Защото се облякох в розово и крещях по улиците. Защото се сбих за пръв път с някакъв глупак в метрото. Боже, беше най-прекрасния момент в живота ми, когато гледах как кръвта руква от лицето на заблудения националист и за пръв път усетих какво е да си мъж, да си брутален, див, безжалостен, да се поддадеш на хилядолетния инстинкт, който обществото ни задушава в теб от ранно детство, загръщайки те в закони и норми, превръщайки те в стерилен, нежизненоспособен индивид. Не Лейла е луда – тя е само последствие от това лудо общество, което те кара да се страхуваш от невидимото, което те капсулира в балон от изкуствени ограничения и ти забранява да бъдеш човек. Докато накрая не станеш безсмислен, ненужен, незначителен, безмозъчен елемент в една система, загубило имунитета си от прекалено много безопасност.

Може пък и да съм луд. Може би са прави и наистина нещо не е наред в електронната схема на мозъка ми. Но всъщност ми е все едно. Поне не съм нормален. Защото да си луд е забавно. Не ние тук сме лудите – ние се забавляваме неимоверно. Лудите сте вие, защото продължавате по утъпкания път в един живот, който не обещава нищо повече от мимолетната радост на комедийния сериал и мимолетната тъга на новините вечер. И когато накрая умрете заедно с непостигнатите (пък дори и постигнатите) си мечти, хората около вас ще вдигнат рамене и ще кажат „Съдба”. Защото ние винаги търсим нещо свръхестествено, което да контролира живота ни, и никога не приемаме възможността, че всичко зависи от нас. Че ние сме виновни за това, което сме и че само ние можем да го променим.

Но стига от мен. Лусида ме гледа с онзи блясък в очите, който някой ще нарече шизофрения, а друг любов. Пък и аз, нормалният, трябваше да полудея за да се влюбя. И Дрейк иска кексче. А Лейла се кара, че сме дишали мръсно. Честно казано, нямам повече време за вас. Имам си достатъчно работа.

Тук всички сме луди. Пък ако ви е пислано да сте нормални, елате при нас. Не се притеснявайте, ние не дискриминираме.