Виждам те

-Артър, ще можеш ли да гледаш дъщеря ми за седмица? Тя е достатъчно голяма да се гледа и сама, но все пак искам да има някой с нея, докато ме няма.- Не се справях добре с малките деца, но Джо беше направил толкова много за мен, че се чувствах задължен да му помогна. А и едва ли му е лесно да я гледа сам и да работи.
-Не би трябвало да има проблем. Ще си взема почивка следващата седмица.
-О, няма нужда. Трябва само да и правиш закуска и да спиш в апартамента. Дори не е нужно да си в нейната стая.
-Страхотно! - Усмихнах му се.
***
-Радвам, се че ще си ми съквартирант, чичо Артър! Ще те запозная с Дипсидел и Летатич! - Големите й черни очички шареха весело .
-Кои са те?
-Плюшеното мече. Не знам защо не го кръсти просто Динки като нормалните деца.- Каза Джо.- Тук е фурната. Държим приборите тук . И! Ако ви трябва нещо звъннете. Аз тръгвам. - Джо отключи вратата и излезе.
-Той няма да се върне. - Каза Ани с широка, щастлива усмивка.
-Защо?
-Защото вече ще е твърде късно.
-Ще се върне разбира се! - Казах аз и я прегърнах.
***
Тръгнах си от работа два часа по-рано, защото се притеснявах за Ани. Защо си мислеше, че баща й няма да се върне? Горкото дете. Навярно му е било трудно да отрасне без майка.
Отключих вратата.
-Ехоо! Прибрах сеее? - Чуваше се тракане. За това тръгнах към стаята на Джо, където беше компютърът. - Ани! Чуваш ли ме? - Почуках на вратата, за да не я безпокоя.
-БАУ!- Космите ми настръхнаха и скочих. Ани стоеше зад мен с огромно лилаво мече в ръцете си и се хилеше.- Как се уплаши! Кажи здрасти на Дипсидел. - Тя побутна едната лапа на мечето към мен.
-Здравей, Дипсидел! - Казах и се здрависах с плюшената играчка.
-Хайде да ядем! - Каза тя и тръгна към кухнята, а аз потеглих след нея. Сервирах храната, която напазарувах.
Трак, трак, трак
Седнах срещу Ани и се усмихнах.
трак, трак, трак
-Стените явно са много тънки.
-Нямаш си на идея, чичо Артър! - Каза Ани с пълна уста.
-Винаги ли чувате когато съседите ви тракат така?
трак, трак, трак
-Имаш предвид Андърсови ли, чичо Артър?
-Имам предвид хората от съседния апартамент. Кога спират да тракат?
-Но тракането не се чува от, тях чичо Артър. - Ани преглътна.
-А ми от кого? - Ани се ухили неестествено широко.
-От Тях, чичо Артър.
-Тях? Всмисъл?
-А ми просто Тях. - Ани направи кратка пауза. - Чичо Артър.
трак, трак, трак.
***
Завих Ани. Беше прегърнала плюшената си мечка, но въпреки това изглеждаше сърдито.
-Не искам да си лягам, чичо Артър! - Скръсти ръце и сбърчи устни. - Дори Летатич не се е появил още!
-Ето го! - Казах и и подадох някаква синя играчка-конче.
-Нееее! Нееее! НЕ е това!
Някакъв необясним хлад пробяга по гърба ми.
-Ани? - Прошепнах тихо.
-Да, чичо Артър.- Каза тя, гледайки зад мен.
-Сами ли сме в стаята?
-Очевидно знаеш отговора, чичо Артър.
Съвсем бавно се обърнах и завесите зад мен бяха широко открехнати. Добре си спомням, че преди момент това не беше така. Усетих как две ръце се увиха около гърба ми.
-Обичам те, чичо Артър. - Каза Ани, която ме беше прегърнала.
-И аз теб. - Какво си внушавах за бога. Новите места винаги са ме стряскали.
трак, трак, трак
-О, не ! Пак ли започнаха!
-Никога няма да спрат.
***
Тя отказваше да спи без мен в стаята, за това реших все пак да спя при нея. Тракането не спираше.
-Разбра, че не сме единствените в къщата нали, чичо Артър?
-Аз, ти и Дипсидел, Ани.
-И Летатич също.
-Къде е той?
-Гледа ни. От през прозореца, чичо Артър.
-Не виждам никой там. - Казах аз и погледнах към прозореца.
Трак, трак, трак
Откъдето мога да се закълна, че за момент ме гледаха две огромни очи. Станах и се запътих към прозореца.
-Какво правиш, чичо Артър?
Отворих прозореца широко и вдишах дълбоко. Загледах се в светлините на нощния град. После напред. И се върнах.
-Не погледна на горе, чичо Артър. - Ани седеше леко усмихната и прегърнала своето голямо плюшено мече. И щом се обърнах отново, там ме гледаха две огромни очи. Усетих детската ръчичка, която хвана крака ми.
-Ето, чичо Артър. Летатич е най-после тук. Не се притеснявай. Той също се чувства странно, че ти го виждаш. Мисли си, че стои невидим, там зад монитора си четейки блога. -Здравей, Летатич! - Ани замаха с ръка към теб . - Сега разбираш защо тати никога няма да се върне. Дотогава разказът ще е свършил.

П.П. За ненаблюдателните Летатич е читател, прочетено наобратно. И да, Ани ви гледа.