Етика на разврата

4та глава


Търсете най-жестоките извращения зад дверите на рая.
***


Дисциплината е един от най-големите врагове на мисълта. Да заложиш в действията си определен ред и после да го изпълняваш значи да се откажеш от способността си да мислиш през цялото време. Дисциплината не е нищо различно от саморазрушение чрез самоусъвършенстване.
Морал е дума без практическо значение, с която хората наказват всичко, което закърнелите им умове не могат да разберат. Ако нещо прави повече хора щастливи и по-малко хора нещастни, то е добро и нищо друго няма значение. Морал е дума без стойност.
Патриотизмът не е нищо повече от мислене, затворено в неимоверно тесни граници и намиране на несъществуващи разлики и прилики в хората. Няма патриот, който да разбира концепцията на патриотизма, защото всички, които я разбират, са заети да се подиграват с патриотизма.
Семейството в типичния му вид е символ на самоубийството, което извършва всеки разсъдък. Хората не се стремим към развитие, а към летаргия. Всички дълбоко вътре в себе си искаме да накараме ума си да млъкне, да правим това, което всички правят и да заживеем мирно и тихо в хибернация, докато накрая умрем. Семейството е враг на ума.
Владимир беше дисциплиниран, морален патриот, който издигаше в култ семейството. И въпреки, че беше всичко, което не понасям, се изкушавах да сложа край на целия ми живот. Да се оженя за милионите му и да си направя тази социална лоботомия, която правите всички вие. Това проклето постоянно влечение към спокойствие и деградация.
Пристъпих в трапезарията. По стените бе пълно с фамилни портрети. Портрети на хора, които бяха донесли слава и гордост на родината си. На хора, по чиято заповед или заради чиито действия бяха умрели хиляди други. Национални герои. Отрепки. Хора, за които щеше да пише в учебника по история, но никога нямаше да пише цялата истина. И след двеста години, когато някой посмее да предположи, че може би всъщност са престъпници, той ще бъде заклеймен като богохулник и безродник. Ще му отговарят с "какво си направил ти, че да говориш за тях?". Трябва сам да станеш масов убиец, за да те приемат сериозно, когато казваш, че някой друг е масов убиец. Или герой. Или масов убиец. Толкова често е едно и също. Има неща, които не искаш да оспориш. Мислиш си, че преди двеста години всички са били фанатици, а сега умът ти е свободен, но когато отвориш учебника по история, не ти стиска да поставиш под съмнение половината от нещата, които пише. В името на родината ти хиляди хора са били изнасилени, пребити, осакатени, обезобразени, убити. Половината от тях сигурно са ти били роднини. Родината ти се гаври с хора като теб. Твоите герои са нагли, самодоволни убийци. И сега аз седя с децата на тези убийци. И вечерям с тях. А ти седиш зад бюрото си по цял ден и бачкаш за тях. Толкова е смешно, а дори не мога да се усмихна .
Срещу мен седеше бащата на Владимир. Леонард Брен, стар и достолепен мъж, който имаше във външността си всички клишета на социалното си положение. Отляво ми седеше черната офца на семейството. Младият, несериозен изобретател Джон Брен, до него трябваше да седне "брат ми", а от моята дясна страна седеше Владимир.
- Здравей, скъпа. - усмихна се потенциалният ми съпруг. Целунах го по челото и седнах. Зачаках да дойде тазвечершното ми представление.
- Артър! Добре ли си? Имаш ужасно странно изражение? - горкият писател гледаше сякаш бе последният мъченик.
- О, да. Да. Всичко - преглътна.- Е абсолютно наред. - седна, сипа си чаша уиски и я изпи на екс. После още една и малко се поуспокои. Извади някаква евтина пура и я запали. След това се обърна първо към стария Брен и го поздрави.
- Добър вечер. Добър вечер на всички. - имам навика да следя емоциите на хората. Джон беше развеселен, защото, също като мен, намираше това за забавно. Владимир се притесняваше, защото "брат ми" се излага пред баща му. Леонард беше достатъчно изнервен, за да не му личи, но беше възможно и да грешах за него, защото в огромната част от времето той мълчеше така или иначе. Всички отвърнаха тихо "добър вечер".
Имах късмета, че обичах скъпа и завъртяна храна. В противен случай щеше да ми се налага да я поръчвам просто защото това се очаква от мен.
- Джон? - извика Артър.
- Да? - усмихна се най-малкият Брен.
- Какво беше онова странно нещо, което профуча под нас, когато идвахме?
- Хареса ли ти? Новото ми изобретение. Програмирам го след колко време да завие, с каква скорост да се движи и то го прави. Истинско забавление е да създадеш нещо и да видиш как работи.
- О, за бога, Джон, ти си на двайсет и пет.- възмути се Владимир.
- Но изглеждам на около двайсет и две. Младолик съм.
- За двайсет и пет години не си направил нищо с живота си. Веднъж не съм видял да направиш нещо полезно.
- Можеше да е по-зле. Например да агитира хора да се бият за родината си.- каза Артър. Изключително интересно явление. Беше очевиден опит за директна конфронтация. Бих мислила "защо", но писателят не изглежда от хората, които могат да не казват каквото мислят на 400 грама уиски, а Владимир беше неприятен.
- Не виждам нищо лошо в това да агитираш хора да се бият за страната си.- каза Владимир.
- Има толкова много неща, за които можеш да ги агитираш да се бият. Сваляне на цените в публичните домове. Легализация на марихуаната. - Артър се изхили.
- Пиян сте, не е подходящият момент да спорите. По-добре ходете да си лягате.
- Шегувах се. Шегувах се. Но все пак, за толкова дълга човешка история, мисля, че е време да схванем, че никога нищо добро не излиза от борба за родината.
- Ами свободата? Сега нямаше да сте свободен, ако моят прапрадядо не се беше бил за вас. Докато най-вероятно вашият е деградирал и страдал по импотентността си в някоя кръчма.
- Вашият прапрадядо не се е бил за мен. Вашият прапрадядо е манипулирал млади наивни глупаци като е персонализирал цялото им нещастие с някаква си политическа система и ги е излъгал да умират за него. През това време моя прапрадядо е деградирал в кръчмата и е казвал с оригни "няма да бъда част от това" . И, ако направим съпоставка, не е бил импотентен, защото най-вероятно е чукал прапрабаба ви. Вие сте кон с капаци и виждате само това, дето ви бутат очите.- Всички, включително и аз, бяхме стъписани от прямостта на Артър. Това бяха хора, които буквално познаваше от час и които очевидно можеха да го купят. Липсата му на всякакво чувство за социално самосъхранение, възпитание и елементарна идеологическа толерантност беше интересен феномен.
- Защо слагат капаци на конете? - най-накрая попита Леонард и всички го погледнахме с интерес. - За да не се плашат и да не бягат встрани. Какво сте направили с живота си без капаци, Артър? - писателят мълчеше. - Предполагам, че сте на около трийсет. И, доколкото знам, пишете някакви несериозни книжки. Освен това живеете в болница. А сега се огледайте. Вижте какво сме постигнали ние с нашите капаци? Мисля, че е време да си сложите капаци и вие, преди да е станало твърде късно.- След това всички продължиха вечерята си с тихи неловки разговори. Накрая тримата Брен станаха и си тръгнаха, а аз останах с Артър.
- Беше забавно. - Артър гледаше като пребит в пода. - Не унивай, приятелю. Заслужи си чукане.
***
С нормална логика не би било възможно да се обясни защо избрах точно стаята в съседство на тази на стареца. Но само когато се движиш по ръба си сигурен, че умът ти никога няма да заспи. Само тапетите на стаята струваха колкото годишната заплата на нормален човек, но аз не се притеснявах да ги стържа с нокти, докато се движа нагоре-надолу в екстаз. Артър очевидно не можеше да мълчи на 400 грама уиски, но нямаше проблеми да прави невероятен секс. Беше ми смешно как се опитва да хване зърната ми с ръце, но е твърде пиян, за да успее. Дори когато беше жалък, беше невероятно възбуждащ.
- СТОЙ! - изсъсках тихо, но повелително. От другата стая се чуваше викане. "Няма да се жениш за тази малка курва" крещеше Леонард. - Продължавай. - отново започнахме да се движим яростно надолу-нагоре. "Татко! Не можеш да я обвиняваш за поведението на оня боклук." Екстаз. Сексът с тази изгубена душа беше толкова як, защото при всеки напън усещах как троша малко от гнусния замък на традицията. Kак малко по малко го заливам с тонове напалм и накрая се смея над руините му. "ЗАЩО ТОЧНО СЕГА?" Ревеше дядото. Смеех се. Усещането на пениса му вътре в мен беше толкова обладаващо. "Няма да получиш нищо от наследството! Ще го дам цялото на Джон!" Опиянявах се от демоничния си сексуален кикот. "Татко! Татко! Не, къде отиваш? Татко?" .
- Колко пъти свърши?- Изпъшка Артър.
- Нито веднъж.
- Мамка му.



за 5та глава