Музата на сарказма втора част

Въпреки нещастните ми опити да затворя устата си тя продължаваше да зее.

- Спри да гледаш като идиот!- каза момичето, което току-що слезе от небето.

- Съжалявам! Но имам пълното право да гледам като идиот. Хиляди пъти съм доказвал, че съм идиот. И милиони пъти предстои да го направя. Нямате никакво право да ми забранявате да гледам като идиот. Все едно да забраните на рибата да плува.- Тя ме изгледа с предизвикателно недоверие в погледа си.

- Да, - лицето й придоби победоносна гримаса. - ти трябва да си най-подходящият човек.

Седях и обмислях отговорът си. Слънцето продължаваше да грее подигравателно, а аз продължавах да съм объркан.

- Само мама ме е наричала така преди.- казах замислено.

- Тя се шегуваше.

- Наистина?

- Да. Нали аз я вдъхновявах да го прави.

- Вие сте кучка.- констатирах.- С пълните ми извинения и уважение, разбира се! Вие трябва да сте най-забележителната кучка, която съм срещал през живота си!

- Със сигурност ще да е така. Но не съм дошла тук за оценките ти. Тук съм, за да ти дам власт!

- Власт? На мен ? Но защо ще го правите?

- Когато дадеш власт на идиот, винаги става интересно и забавно. А последните ми сто години бяха пределно отегчителни. Ще ти изпълня три желания.

В първия момент си я представих гола. После продължих да си я представям гола още доста дълго време, но ме досрамя да си пожелавам подобни неща. И после се сетих за всички опаковки от вафли. Сетих се, колко забавно би се получило, ако само за един ден си казваха истината. Всеки да бъде пределно искрен с всеки друг. Щеше да е прецедент във вселената! Истината може да бъде наистина весела. Затворих си устата с помощта на ръцете и бързо изчистих всички мисли от главата си. Беше нелепо. Току-що от небето слезе най-красивата жена, която някога съм виждал и ми каза, че ще ми изпълни три желания, а аз си представям колко ще е забавно всички да си казват каквото мислят. Определено имам сериозни психически травми. Но все пак... късно е за психиатър, а това наистина ще ме направи щастлив. Ако целия ден всички са честни един с друг. А на следващия ден ще измисля още нещо за тях. Ако има оцелели.

- Ти наистина изпълняваш желания? - Нямам идея защо не се съмнявах. Питах само защото знаех, че трябва да се съмнявам.

- Йап. - Отвърна мелодично тя.

- Ама буквално?

- До голяма степен.

- Ама можеш всичко!

- Чак всичко. Просто всичко, което може да си представи примитивния ти човешки ум.

- Това си е много!

- Зависи с какво го сравняваш.

- И искаш да ми изпълниш три желания?

- Йап.

- Чувствам се... могъщ.

- Чувствай се експеримент.

- Значи... мога да си пожелая абсолютно всичко?

- Три пъти.

- Искам... всички да си казват, каквото мислят. - започнах. - През целия ден.- Бях въодушевен и някак си сигурен, че тя всъщност наистина ще изпълни желанията ми.- И аз да ги гледам отгоре! - Ръцете ми трепереха.- С постоянно пълнеща се чаша уиски в ръка! - Не пропуснах разбира се.

Музата се усмихна коварно и изведнъж се изстреляхме нагоре. Преминавах милиони километри за секунда. Мамка му, късоглед съм! Стигнахме до самото слънце. Тя стъпи на него, а аз след нея. Дори не се опарих. И изведнъж видях. Виждах целия свят съвсем ясно. А си мислех, че ще трябва да слагам очила. Гледах подигравателно над невпечатляващия ни и интригуващ колкото тухла град, а всички мънички незабележителни жалки същества щъкаха все така хаотично и безсмислено из него. Чувствах се нещо повече. Можех да чуя и видя всичко, което пожелаех на цялата Земя! А най-забавната част тепърва предстоеше.

Прев Зет се влизаше в училище. Някакъв човек се появи от нищото и го удари.

- Какво правиш? Аз съм от учкома! Не знаеш ли колко по-добър човек ме прави това от теб, че да ме удряш?

- Изпитах непреодолимо желание да го направя! И да ти кажа, че си боклук! ТИ СИ БОКЛУК! БОКЛУУУУУК, БОКЛУУУУК, БОКЛУУУУК! - Човекът подскачаше и скандираше.

Прев се изправи, опипа лицето си след удара и продължи. Тогава отнякъде изскочи още един човек, който го удари. Прев отново тръгна да дърпа реч, но видя как целия коридор тича към него и се затича нагоре към кабинета на Бъдалска. Единственото безопасно място. Тичаше колкото можеше по-бързо, но отвсякъде му изскачаха хора, които просто искаха да го ударят един или повече пъти. Прев дишаше тежко, но със сетни усилия стигна до вратата, на която пишеше „Дирекция”. Влезе, затвори вратата след себе си.

- Слава богу! Всички ли са полудели! Нима не знаят колко по-добър човек съм от тях?

Бъдалска седеше сама в стаята и много се зарадва на Прев.

- Здравей, Прев! И днес ли идваш да ми ближеш задника?

- Както всеки път, госпожо директор!

И двамата осъзнаха какво са казали и за миг се смутиха, и на Бъдалска й хрумна.

- Хайде този път да го направим наистина Прев!

- Точно това ми хрумна и на мен, госпожо! - Бъдалска си свали панталона в отговор.

- Отвратително! - казах истерично и погледнах в друга посока.

Посейдон искрено се бе вживял в ролята на спартански войн и подскачаше из училището с метла наместо копие и кофа за боклук вместо щит. Подскачаше и гонеше зайците под предлог, че са зли персийци. Зайците бягаха панически като междувременно се псуваха и се обясняваха в любов един на друг. Една чистачка най-сетне смееше искрено да си признае, че се чувства като дракон и обикаляше и изпепеляваше всичко с дъха си. И действително дъха и разграждаше почти всичко.

- Не ще нараниш никой повече, зъл дракон! - изскочи Посейдон пред нея. Беше раздвоен дали да е рицар или спартанец затова реши да ги комбинира. Впусна се в бясна атака срещу чистачката, но тя махна с крила и отлетя. Разби покрива и просто политна към синьото небе.

- Как стана това?- попитах музата.

Тя също мигаше неразбиращо.

- Явно доста си е вярвала.

- И НЕ СЕ ВРЪЩАЙ ПОВЕЧЕ! - завика Посейдон и замаха заплашително с копието си, след което продължи да тормози зайците, изскачайки пред тях и викайки "ХА!" .

Погледнах в другата посока. Всички учители се бяха събрали и стъпваха тежко към дирекцията. Господин Енциклопедик гледаше зловещо напред и стоеше пред всички останали, защото бе най-решен. Господин Ковпет носеше бутилка „Джак Даниелс” в ръка и също пристъпваше безстрашно, редом до събратята си. Ковпет разби вратата на дирекцията с крак и устите на всички се отвориха от отвращение.

- КАКВО ЗА БОГА?

Прев мигаше неразбиращо, показвайки се над задника на Бъдалска. Самата Бъдалска изсъска и извика.

- КАКВО ТЪРСИТЕ В ТРОННАТА!

- Това е дирекция.- отвърна неразбиращо Зеленчуква.

- Да, същото! Сега се разкарайте!

- Не мисля така!- отвърна господин Енциклопедик.

- Уволнени сте всички! Мога да уволня, който си искам! Живота ви зависи от мен! Аз съм могъща!

- СИНЯ КРЪЪЪЪВ! - завика Ковпет и се хвърли напред, а зад него тръгнаха всички останали.

Двама учители по физика бързо сглобиха домашно направена гилотина и поставиха Бъдалска под нея.

- Те ще я убият! - прошепнах аз.

- И ти щеше да се опиташ да го направиш, ако ти бяха направили заклинание за пределна искреност.- отвърна тя.

- Но не искам да умира. Това е прекалено.

- Да, защото не са ти направили заклинанието. Все още си страхлив и не толкова краен.

- Нима убийството би помогнало?

- Понякога е единственото решение. Някой хора паразитират твърде много.

- Но в момента?

- Аз съм муза, не Немезида. Откъде да знам? Правосъдието е нещо сложно.

- Трябва да я спася...

- Давай тогава.

- Искам всички да се видят през моите очи! Сега!

Всички изведнъж спряха. Прев гледаше езика си с отвращение и изтича в тоалетната да го мие. Всички мълчаха. Махнаха Бъдалска от домашната гилотина, а тя пак се напъха под нея. Всички се прибраха и през целия ден не обелиха и дума. На следващия ден също. Аз седях и мислех. Първо бях щастлив, после се натъжих. И накрая разбрах.

- Знаеш ли.. в първия момент реших, че всички са отвратени от себе си, защото съм по-добър от тях.

- Нелепо.

- Но сега разбирам...аз съм малко злобно човече.- Музата погледна въпросително.- Всички ми изглеждат толкова отвратителни. Защо трябва да ги мразя за това, че са намерили как да са щастливи?

- Те са щастливи с лицемерие.

- Да. И какъв е проблема? Живееха си в мир и щастие. И се появи някой злобен и малък като мен, който да им го развали.

Музата премигна.

- Живееха щастливо в жалките си лъжи. Истината е доста забавна както виждаш.

- Изтъркали сме всички лъжи толкова много, че истината е единственото оригинално нещо. Но какво от това? Ако можем да сме щастливи така? По-добре е, когато всеки си мисли, че всички го харесват, а мрази всички. По-добре, от колкото всеки да знае, че всички го мразят и да мрази всички като мен.

- Не те разбирам.

- Ти си муза на сарказма. В генетиката ти е да не ме разбираш. Ако ме разбереш цялото ти съществуване ще ти се види безсмислено.- Тя премигна в началото леко ядосана към мен. Но после се поуспокои.- Последното ми желание е всичко да се върне по старо му. Времето да се върне назад и всички да си отидат на мястото. Всичко да си бъде както беше.

- Тогава отново ще е отегчително.- каза музата.

- Съжалявам.

Тя ме погледна въпросително.

- Искаш ли да дойдеш с мен? Ще си ми домашен любимец. Ще ме разведри. А и мястото ще ти хареса.

- Къде живееш?

- Където пожелая. Обикалям курорти из цялата планета. А и ще живееш вечно.

- Домашен любимец.- вдигнах рамене.- Какво пък! Тук така или иначе ми е скучно.

***

И така си живеем с музата на сарказма. Оказа се, че много си допаднахме и дори се оженихме. След два месеца си писнахме, но и двамата се лъжем, че не е така. Ако ми хрумне остроумна лъжа мога и да й изневерявам. Направихме споразумение, че измамите са позволени, но само ако са оригинални и добре измислени. Колкото да не стане твърде отегчително и да не станем като опаковките от вафли. И още нещо. Позволете ми да ви дам един съвет. Ако пред вас от небето слезе най-красивата жена, която сте виждали и ви предложи да ви изпълни три желания изберете световно господство или харем. Определено не си струва всички да си казват истината.