За да не става историята лицемерна още от първото изречение ще ви призная, че не ми пука за вас и единствената причина, поради която искам да я разкажа, е за да задоволя собственото си болно его. Тъй като така или иначе рано или късно ще се задавите от безграничното лицемерие ще споделя, че ще се постарая за забавлението на тези, които продължат да четат.
Беше сряда или четвъртък. Или може би петък или понеделник. Или вторник или събота. Даже има вероятност да беше и неделя. Така или иначе важното бе, че слънцето грееше подигравателно над невпечатляващия ни и интригуващ колкото тухла град, а всички мънички незабележителни жалки същества щъкаха все така хаотично и безсмислено из него. Аз бях онова, което ходи на зиг-заг, защото мисли твърде много. И му се отдава твърде малко. Онова дебелото встрани от мен не го познавам. Не мога да го понасям. Виждам го за първи път. Изрусеното момиче от другата ми страна има огромен нос. Изпитвам невероятно затруднение да не споделям такива малки дразнещи факти. Но пък един нос може да бъде прекрасна тема за разговор.
- Здравей, нос!- казах аз на момичето и й подадох ръка с усмивка.
- Кретен.- изсъска тя и забърза крачка, за да се махне от мен.
- ХЕЙ! Не исках да те обидя! Просто не съм виждал по-впечатляващ нос! С какво го храниш?- Носът се отдалечи .
- Майната ти!
- Ха! Каза го под нос! - Изпитах удовлетворение и задоволство. Изгубих носът от поглед. Оказа се възможно въпреки предишните ми предположения. Дебелото момче до мен се захили. Огледах го по-добре. Беше заек.
- Пич! Ти си голям почти колкото носът й!- Казах му аз нападателно. Той се захили. Това уби желанието ми да съм честен с него. Той си знаеше всичко. Даже за миг спря да ме дразни. Отказах се от дебелото момче и си продължих по пътя. Явно беше поредния прекрасен ден, в който подсъзнанието ми изпитваше непреодолим копнеж за безпределна, нетолерантна, гнусна, долна искреност. Изпитвах подобни неудобни емоции винаги, когато се бях натравял с твърде големи дози лицемерие на миналия ден. Исках да кажа на всеки гаден боклук за всеки негов малък грозен недъг. И мразех всички, които не го правеха.
Влязох в стаята. Както обикновено всички обсъждаха окосмението на задните части на Жужи. Начело на дискусиите бе застанал Посейдон. Посейдон беше портиерът. Както всички останали хора, и той не бе по-интересен от опаковка от вафла, но пък имаше своите странности, които си струваха обсъждането. В крайна сметка бе една сравнително интересна опаковка от вафла. Посейдон беше честолюбив, водколюбив и властомразещ. Мразеше също така всички, които споделяха гледната точка, че името му може би не е съвсем адекватно. Той яростно отвръщаше с цяла артилерия от подготвени реплики на всеки мръсник, защитаващ подобни тези.
- Знаеш ли кой е Посейдон, бе?
- Гръцки бог на мо...
- Гръцки бог на моретата! Символ на величие! Ма откъде ще знаеш! Вие с т’ва днешно образование нищо не знаете. Ех, едно време к’во беше! Учихме си здраво. Затова сега аз съм такъв умен, а днешните за нищо не ставате. Ама вие не сте виновни.- Никога не чух какво следва. Останалата част от лекцията отказвах да слушам, защото дори в пристъп на суицидност не бих си го причинил. Посейдон можеше да е една доста досадна опаковка от вафла. Въпреки всичките си недъзи обаче, портиерът казваше каквото мисли достатъчно често, за да не дразни днешната ми мания за искреност. Мина една минута. След това продължиха да минават минути. Жужи влезе в стаята и хората спряха да говорят за окосмението на задника й. Сега всички започнаха да говорят за това колко тъп е Росен. После дойде Росен и всички почнаха да си говорят за това, че Лили е курва. Дойде и тя. И всички започнаха да обсъждат разни предавания вдъхновени от Оруелови книжки. И всички бяха толкова сигурни, че са идол на всички останали. Всички бяха толкова щастливи в безумното си малоумие, че ми се повръщаше. Завиждах, им, че нямам безсмъртното им самочувствие. Чувствах се слаб. Чувствах се единствения човек на Земята, който си мисли, че не е особено умен, особено хубав и особено талантлив. И който въобще не се заблуждава, че на някой друг му пука за него. И това ме побъркваше. Трябваше всички гадни малки лицемерни човечета да разберат, че останалите гадни малки лицемерни човечета ги ненавиждат.
- Стопля се! Росене, днес ще ти е ден за разсъждения!
- А?
- Хм... Жужи каза, че ай кюто ти било равно на температурата.
-Поне не съм като тебе, бате! ХА ХА ХА ХА ХА ХА! ХО ХО ХО ХО ХО!
Погледнах тъпо напред. Жужи ме изпсува. Опаковките от вафли ставаха все по-непоносимо скучни и изнервящи. Исках да стане нещо скандално и изведнъж всички да се променят.
- ААААААААААААААА ПОЖАР! ПОЖАР! ПОЖАР! - завика някой извън стаята. Всички се заблъскаха, за да видят какво става. Прев Зет започна да успокоява тълпата.
- Спокойно! Беше ужасно, но бързите и решителни мерки на учкома и госпожа Бъдалска спасиха ситуацията!
Зазяпах се с изумление. Имаше цигарени сажди върху масичката.
- Няма нужда да благодарите, че ви спасихме от ужасните пламъци! Това е работата на учкома! Сега хората, които искат да ме поздравят да минат отпред, а другите да се махат!
Зави ми се свят. Мисля, че на всички наоколо им се зави свят от облаците самовлюбеност, които бълваше Прев от устата си. Но те всичките бяха такива. Всички се мразеха един друг и всички бяха уверени, че всички са влюбени в тях. ВСИЧКИ!
***
На следващата сутрин телефонът ми иззвъня.
- Ало!? Илиянчо? Добре ли си, миличък?
- Да? Бабо? Ти ли си?
- Ох! Горкото! Спаси ли се след пожара? Изгоря ли ти някой приятел, горкото!
- А? Какво? К’во?
-Разбрах, че ти е изгоряло училището! По новините дадоха! Те още дават!
Пуснах телевизора. Имаше снимка на Стоунхендж и репортерът говореше:
- Това са руините останали от ГМПН (Гимназия по Много Прости Неща), която снощи изгоря в адски пламъци. Броят на жертвите е неясен.
- О, боже господи! - Изтърках си очите. Не помогна. Пак ги изтърках. Пак не помогна. - Ама това е Стоунхендж! - Цъкнах дистанционното, за да си оставя някакви мозъчни клетки. Уви, оказа се жалък опит. На следващия канал бе показана някаква изгоряла къща.
- Децата са се оказали в капан между пламъците! Бягали са панически, но много не са успели да се спасят!- говореше новия репортер.
Изгасих телевизора и започнах да се заливам от смях. Премина в истерия. Имах нужда от бира. Или от водка. Или от много водка. Или от самоубийство. Опаковките от вафли бяха надминали себе си.
Станах изкъпах се и тръгнах. Телефонът ми звънеше през пет минути. Всички ми звъняха, за да проверят дали съм жив. Най-често проверяваха хора, на които дължа пари. Паднах се в хубав автобус и гледах от телевизора на шофьора. Бъдалска говореше по новините.
- Моменталната, решителна и мъдра реакция, която съумях да извърша, спаси учениците. Няма пострадали.
- Мислите ли, че именно тези реакции ви правят любимия директор на ГМПН?
- Навярно, това са част от качествата, които притежавам. Но и миналия директор беше добър. Не колкото мен, разбира се. А виновникът за този безразсъден акт ще бъде открит и наказан!
Слязох на моята спирка. ГМПН бе още там. Нямаше никакъв Стоунхендж на негово място. Как само исках да стане нещо. И само за един ден, всички да си казваха истината! Само за един ден!
Ясното синьо пролетно небе се раздра и от там започна да слиза женска фигура. Гледах заслепен към нея. Беше най-красивата жена, която бях виждал през живота си. Чертите и бяха напълно перфектни. Фигурата и беше напълно перфектна. Можех да се удавя в погледът и.
- Здрасти.- каза тя, а аз седях с отворена уста и я зяпах.- Аз съм музата на сарказма. Не си чувал за мен, защото съм твърде искрена с някои хора и ме няма в някои книжки. Дойдох да ти изпълня три желания.
Следва продължение МААФАКА!
Няма коментари:
Публикуване на коментар