Психиделичен романс

- Гледа ме право в очите. Целува ме и казва, че са най-красивите сини очи, които някога е виждал.
Чиста е. Не е красива, но не е това, което очакваш. Преди да започне да говори не можеш да разбереш.
- Няма човек на Земята, който да е обичал толкова, колкото ме обича той. Веднъж един съученик ми каза, че иска да спи с мен и той го преби. Ревнува ме много.
Просто те спира на улицата и започва да ти говори за приятеля си. Не го разказва на мен. Не, разказва го на другите шестнайсетгодишни. Обикаля гимназиите и го разказва. В 81во възлюбеният й е от 12то. В 12то е от 81во. Знам го защото съм бил там.
- Правим страхотен секс. Веднъж го правихме в класната стая. Той крещеше, че ме обича. Много е див. Но е много умен. Кълна се! Пълен отличник е, въпреки че почти не учи. Кълна се, че е пълен отличник!
Учениците й се подиграват. Разпитват я. И й задават "тънки" въпроси. С онзи дразнещ манипулиращ тон, с който говорят всички шибаняци, които се изживяват като провокатори. Разбират за това, че тя ще стане певица. И я канят да пее. И тя пее. Пее отвратително. И те й казват, че пее прекрасно. Скоро започва да разказва за артистичното си бъдеще редовно. И приятелят й ще свири на китара. Ще бъдат дуо.
- Майка ми не иска да ставам певица, защото не й се струвало печелившо, но аз няма да я оставя да ми казва какво да правя!
Никога не съм виждал майка й. Мисля, че живее само с баща си.
Не е точно красива в нормалния смисъл на думата. Красива е по онзи начин, по който е красиво момичето, което обичаш. Защото я обичам.
***
Понякога си мисля, че разбирам какво й е . Душата й е красива поляна, раздрана от кратери самота. Отива и си говори с хората и им разказва за приятеля си, за да им покаже, че всъщност не е самотна. Защото я е срам. И когато стане певица, всички ще я обичат.
Усещам колко невероятно много я е страх от думата "Лъжеш". Когато стане звезда, никой няма да се съмнява, че е имала най-хубавия приятел, който я е обичал ужасно много.
Понякога си мисля, че единственото болно в нея е, че тя, за разлика от повечето, не се е научила да крие самотата си достатъчно убедително.
Представях си, че аз и тя сме богоподбни същества, които са слезли на земята за забавление. Хората я нараняват и тя не спира да си измисля, за да се прикрие и накрая се връща на небето наранена и аз я прегръщам. И запълвам кратерите в душата й с любов. И тя е вечно щастлива и благодарна. Светлината ме облива от усмивката й. И двамата се обичаме завинаги.
Мечтая си да се превърна в нейния ангел пазител. Да я пазя от всяка болка на света. Да пребия момчето, което я сваля от ревност, да я гледам право в очите и да й кажа, че са най-красивите сини очи, да крещя колко я обичам докато правим страхотен секс. И се кълна, че щях да го направя.
О, бога ми, нямаше само да седя и да гледам от колата си, а щях да я обливам с обичта си и да я пазя от всички. Ако не бях на 42.
***
Веднъж в един автобус се качиха контрольори. Нападнаха някакъв клошар. Скоро всички в целия автобус започнаха да му крещят да остави градския транспорт на нормалните хора. Никога не можех да разбера нормалните хора. Това, което не разбирах най-много е, че контрольорите със сигурност са знаели, че няма да вземат пари от него. За какво е било всичко тогава? Дълг? Някакъв вид чест, който не мога да осъзная, защото го имат само нормалните хора?
***
Нормалните хора създадоха нова мода от телевизионни предавания. Хора, наранени от различни неща, се събират един по един и пеят. В журито има четири нормални, които оценяват с положително и отрицателно. Ако събереш три положителни оценки, продължаваш. Наричат го Х фактор.
Моето ангелче искаше да стане известна певица. Но не можеше да пее. И беше достатъчно болна, за да не го разбира. Ходеше и разказваше на непознатите от гимназията, че се е записала за предаването и им казваше да я гледат. И те се подсмихваха и обещаваха. Толкова исках да я предпазя от нормалните хора, но толкова ме беше страх от тях.
***
Нямаше как да видя най-прекрасното същество преди предаването. Трябваше да го гледам на запис по телевизията. Залата беше пълна с публиката си от 12 годишни чудовища. Чувах ги как крещяха "Вижте как смешно маймуната си удря главата в клетката докато се опитва да излезе от шибания си затвор" . На никой не му пука, че затворът й е нейният живот. И те седят и чакат. И са готови да й се нахвърлят и да изядат остатъците от достойнството й.
И тя си отваря устата. И оттам излизат най-красивите звуци във вселената. В тези две минути тя е звезда. Целият свят гледа нея. И всички се възхищават на красотата й. И на таланта й. Усещам как музиката й е това, което ще залепи всичките разбити парченца от целия свят в едно. И песента свършва.
- Докъде мислиш, че ще стигнеш? - пита Мария Илиева.
- Ами не знам. Не мога да преценя. Ще се целя към финала пък ще видим. - отговаря моето съкровище.
- Това беше най-отвратителното нещо, което съм чувала някога. Имаш Х-фактор колкото една хлебарка. - отвръща Мария Илиева.
Всички малки сапрофитчета в публиката започват да се смеят. Аз единствено плача в безсилието си, сам в глухата си стая.
На моето ангелче започва да му се вие свят и то пада от сцената. Публиката се залива от още повече смях начело с Мария Илиева.
***
Обмислях го стотици пъти, но не бих върнал действията си назад. Беше безинтересен човек . Музиката й бе не по-малко безлична. Беше създадена изкуствено от телевизията. Гълтала е нечия сперма, за да я дават.
Ако можех, щях да я убия пак.
Мария Илиева висеше обесена гола на полюлея си и на корема й пишеше "Аз съм бездарна курва".
Уморих се да усещам единствено безсилие. Съжалявам, че не успях да бъда твоя ангел пазител, съкровище. И знам, че няма да изкупя немощта си като ангел на твоето отмъщение. Но това е единственото, което мога да направя.
***
Беше правоъгълен и кафяв. Успяваше да не е очарователен по свой си собствен начин. Не го исках, но подарък като този не се отказва, колкото и безвкусно да е избрана украсата му. Затова го взех такъв, какъвто ми го дават.
На погребението ми беше само Мама. Извинявай, Мамо. Но вече не можех да стоя тук. Не и след като нормалните разбраха какво съм направил.
Надявам се да видя отново моето съкровище в безкрайните зелени полета. Където и двамата ще сме вечни и някакви си 25 години няма да са нищо за любовта ни.


Мария Илиева трябва да умре.